Процесите на виртуално взаимодействие трябва да се контролират по един или друг начин. Но как, в какви граници и най-вече въз основа на какви принципи? Привържениците на официалната гледна точка – подкрепяни от силата на държавните структури – твърдят, че тъй като интернет има значително и не винаги положително въздействие не само върху своите потребители, но и върху обществото като цяло, всички области на виртуално взаимодействие трябва да бъдат ясно регламентирани чрез приемането на подходящо законодателство.
На практика обаче различните опити за законодателно регулиране на виртуалната комуникация се сблъскват с големи трудности поради несъвършенството на съвременното информационно законодателство. Освен това, като се има предвид, че интернет общността се основава на вътрешна „анархистка“ идеология, тя показва значителна съпротива срещу правителствените регулации, вярвайки, че в трансгранична среда – каквато е глобалната мрежа – единственият ефективен регулатор може да бъде доброволно и съзнателно приета интранет етика, основана на съзнанието за моралната отговорност на индивида за това, което се случва в киберпространството.
В същото време значението на моралната саморегулация се крие не само във факта, че дава възможност да се контролират областите, които са недостатъчно обхванати, но и в други регулаторни разпоредби на политическо, правно, техническо или икономическо ниво . От етиката зависи да провери смисъла, законосъобразността и легитимността на останалите регулаторни средства. Самите правни разпоредби, подкрепени от силата на държавно влияние, са разработени или – поне в идеалния случай – трябва да се прилагат въз основа на морални правила. Трябва да се отбележи, че въпреки че спазването на законовите разпоредби се счита за минимално изискване на морала, в действителност това не винаги е така – поне докато не бъде създадено „идеално“ законодателство, което да не противоречи на морала по никакъв начин. Следователно са необходими етична обосновка и еднакъв контрол на законодателните и дисциплинарни актове по отношение както на ИТ, така и на компютърните технологии.
В съответствие с деонтологичния подход за обосноваване на уеб етиката, етичната основа на информационното право се основава на правата на човека върху информацията. Въпреки че тези права са залегнали в различни национални и международни правни инструменти, на практика тяхната защита често не е гарантирана от никого. Това дава възможност на няколко държавни структури да въвеждат различни ограничения върху информацията, обосновавайки ги с благородни цели като необходимостта от прилагане на концепцията за национална сигурност.
Трябва да се подчертае, че информационното законодателство (както всяко друго по принцип) има конвенционален характер, т.е. представлява своеобразен временен компромис, постигнат от представителите на различните социални групи. Следователно в тази сфера няма непоклатими принципи: законността и незаконността се определят от динамичен баланс между желанието за свобода на информацията, от една страна, и опитите тази свобода да бъде ограничена по един или друг начин.
Следователно няколко субекта имат изключително противоречиви изисквания по отношение на съвременното информационно право, които не са толкова лесни за съвместяване. Законът за информацията трябва едновременно да защитава правото на свободно получаване на информация и правото на информационна сигурност, както и да гарантира неприкосновеността на личния живот и да предотвратява киберпрестъпленията. Той също така трябва отново да насърчи обществения достъп до създадената информация и да защити авторските права – дори ако това накърнява универсалния принцип на споделяне на знания.
Принципът на разумен баланс на тези често диаметрално противоположни стремежи, при безусловно зачитане на основните човешки права, трябва да бъде в основата на системата на международното информационно право.
Различни национални и международни обществени организации, професионалисти и доброволни асоциации на потребители определят свои собствени принципи на работа във виртуална среда. Тези принципи много често са формализирани в кодекси за поведение, насочени към минимизиране на потенциално опасните морални и социални последици от използването на информационни технологии и по този начин към постигане на определена степен на автономност на уеб общността, поне когато става въпрос за чисто вътрешни проблемни въпроси. Имената на тези кодекси не винаги загатват за етика, но това не променя същността им. В крайна сметка те нямат статут на законови разпоредби, което означава, че не могат да служат като основание за налагане на дисциплинарни, административни или други мерки за отговорност на нарушителите. Следователно те се налагат от членовете на общността, които са ги приели единствено с добра воля, в резултат на свободно изразяване, основано на признаване и споделяне на ценностите и правилата, залегнали в тях. Следователно тези кодекси действат като един от моралните механизми за саморегулиране на уеб общността.
Етичните кодекси в киберпространството предоставят основните морални насоки, които трябва да ръководят информационните дейности. Те конкретизират принципите на общата теоретична етика и се отразяват във виртуална среда. Те съдържат критерии, позволяващи да се признае даден акт за етичен или неетичен. Накрая те дават конкретни препоръки как да се държите в определени ситуации. Правилата, заложени в етичните кодекси под формата на разпоредби, разрешения, забрани и т.н., представляват в много отношения формализиране и систематизиране на неписани правила и изисквания, които са се развили спонтанно в процеса на виртуално взаимодействие през последните тридесет години на Интернетът.
Обратно, разпоредбите на етичните кодекси трябва да бъдат задълбочено обмислени и преценени – по своята същност етичните кодекси са конвенционални и следователно винаги са резултат от взаимно съгласие на съответните членове на дадена социална група – като в противен случай те просто се свеждат до формално и секторно изявление, отделено от живота и необвързано с правила.
Въпреки тяхната многопосочност поради разнообразието от мрежови функционални способности и разнородността на аудиторията, сравнението на най-значимите етични кодекси в Интернет показва редица общи принципи. Очевидно тези принципи по един или друг начин се споделят от всички членове на интернет общността. Това означава, че те са в основата на етоса на киберпространството. Те включват принципа на достъпност, поверителност и качество на информацията; принципът за неприкосновеност на интелектуалната собственост; принципът за липса на вреда и принципът за ограничаване на прекомерното използване на нетни ресурси. Както може да се види, този списък повтаря четирите деонтологични принципа на информационната етика („PAPA: Privacy, Accuracy, Property and Accessibility“), формулирани от Ричард Мейсън в неговата статия „Четирите етични проблема на информационната ера“. (“MIS Quarterly”, март 1986 г.).
Наличието на много добре написан етичен кодекс очевидно не може да гарантира, че всички членове на групата ще действат в съответствие с него, тъй като – за един човек – най-надеждните гаранции срещу неетично поведение са неговата/нейната съвест и задължения, които не винаги се зачитат. Следователно значението на кодексите не бива да се надценява: принципите и действителният морал, прокламирани от кодексите, могат решително да се различават един от друг. Етичните кодекси обаче изпълняват редица изключително важни функции в Интернет: първо, те могат да подтикнат потребителите на Интернет към морален размисъл, като внушават идеята за необходимостта да оценяват действията си по съответния начин (в този случай не е толкова готов код, който е полезен, но самият опит от неговото разработване и обсъждане). На второ място, те могат да формират здрава публика във виртуална среда, както и да й предоставят единни и разумни критерии за морална оценка. Трето, те могат да станат основа за бъдещото създаване на международно информационно право, адаптирано към реалностите на електронната ера.